ВСЕСИЛНИ ЛИ СА СВЕТОВНИТЕ ФИНАНСОВИ ПАЗАРИ?

                                                        
                                                                                     от проф. Бил Мичъл


На вчерашното представяне бях попитан защо смятам, че световните финансови пазари не биха могли да „изключат“ една държава чрез валутните пазари.

Тази нагласа, разбира се, се дължи на продължаващото замайване от 70-те години на XX век. Тогавашното правителство на британската Лейбъристка партия (през 1976) твърдеше, че са му свършили парите и трябвало да вземе на заем от Международния валутен фонд.

Това е често повтарящ се мотив в средите на левицата: че някак си тези  глобални капиталови пазари са по-силни от една суверенна държава.

Така че въпросът, с който трябва да се справят в редиците на прогресивните, е защо ограничават стремежите си поради този страх. Същият страх стои и зад твърдението в тазгодишния Доклад на ООН за търговията и развитието, че техният „Ню Дийл“ („Нов договор“ за икономическата политика, като на Рузвелт от 1930-те години – бел. прев.) трябва да бъде глобален – координирано, а не едностранно усилие.

Авторите на въпросния доклад на ООН изпадат в погрешни разсъждения, когато казват:

“Има голяма неизвестност що се отнася до това откъде би могло да дойде стимулирането на по-здраво възстановяване.”

Отговорът е лесен: като правителствата по света увеличат вътрешното търсене чрез повишени чисти разходи.

Разбирам, че за правителствата, които използват чужда валута – каквито са всички страни членки в Еврозната – гъвкаквостта да се впуснат в подобно стимулиране е по-ограничена. Но дори в случая с Еврозоната ограничението за бюджетен дефицит до 3% от БВП оставя все пак някакъв простор за действие.

Но общо погледнато, за издаващи валута държави отговорът е прост. Каква е тази „голяма неизвестност“ тогава?

Докладът казва, че „от 2010 година насам повечето напреднали икономики са се спрели на „умерени“ до „сурови“ орязвания на обществените разходи и дори страни, които имат значително фискално пространство за маневриране, се въздържаха от по-здрава експанзия“.

И ето го проблемът в самото му зараждане – „страни, които имат значително фискално пространство“. Какво значи фискално пространство? За авторите на доклада то е свързано с една или друга финансова величина.

Обаче единственият смислен начин да се изтълкува понятие като фискално пространство е в следното определение: производителните ресурси, продаващи се за издаваната валута, които засега са неизползвани. В повечето държави трудът все още е във висока степен неоползотворен. Има свободни реални производителни ресурси.

Което означава, че повечето страни разполагат с грамадно фискално пространство. Казвам това, защото съответните правителства винаги биха могли да купят услугите на свободната работна ръка,  използвайки паричната си сила посредством гарантирана заетост. Ако е останал и един трудоспособен гражданин, който все още е безработен, тогава има фискално пространство за купуване труда на този работник с издаваната валута. При милиони безработни по цялото земно кълбо спокойно можем да заключим, че има огромно фискално пространство.

Докладът на ООН правилно казва, че „да се сложи край на строгите бюджетни ограничения и да се впрегнат финансите да служат на обществото отново, а не обратното, това са най-спешните предизвикателства“. Той обаче съдържа погрешно гледище за „финансите“ в основата на заключението си. Това неправилно виждане е разработено по следния начин:

„Увеличената финансова отвореност доведе до бързо изграждане на международни позиции от тези все по-едри финансови играчи, като изложи отделните държави на действието на сили извън контрола на националните правителства, изостряйки по този начин финансовата уязвимост и повишавайки системния риск.“

Страхът на левицата от валутнокурсов Армагедон и едва ли не обожествяването (или пък да го наречем демонизиране) от нейна страна на глобалните финансови пазари битуват от дълго време. Прогресивни някога изследвачи започнаха да включват глобалната природа на финансите и производствено-снабдителски вериги в своите анализи; стана общоразпространена идеята, че тези тенденции са подкопали възможностите на държавите да правят разходи и да поддържат пълна заетост.

Това схващане се превърна в общоприета мъдрост сред повечето леви интелектуалци през 70-те години на ХХ век, придавайки (несъзнателно) достоверност на изникващата монетаристка, неолиберална мантра против държавата.

Както отбелязах в новата си книга – „Отвоюването на държвата: прогресивно виждане за суверенитета за един постнеолиберален свят“ – сред най-влиятелните текстове в тази насока бе книгата „Фискалната криза на държавата“ от американския социолог и икономист Джеймс О'Конър, издадена през 1973 г.

Разказано накратко, тъй наречената от О'Конър, “фискална криза на държавата“ е възникнала, защото държавата трябвало да запази частните печалби високи и нарастващи, прехвърляйки върху обществото различни производствени разходи, които иначе щяха да се поемат от частния сектор, докато в същото време изпълнява преразпределяща функция, за да бъде сигурно, че работниците се радват на част от благополучието, създавано от капиталистическия процес на производство.

Това означавало, че правителствените дефицити биха се разширявали, ако не се повишат данъците, тъй като О'Конър не е успял да разбере, че  след като системата за фиксирани обменни курсове от Бретън Уудс се срина, на правителствата вече не им се налага да свиват разноските си, за да отговарят на изискванията на централната банка за поддържане на валутния паритет.

Тази „грешка“ до ден днешен задава образеца за дискусиите на левицата.

Вярно е, че ако правителствата не направят нищо и допуснат „горещите“ пари (краткосрочни потоци спекулативен капитал) да се вливат и да изтичат, тогава за „все по-едрите финансови играчи“ ще настане благодатно време и в своето преследване на печалбата те ще се отнесат към народното благоденствие като към незначителна дреболия.

В действителност обаче националните правителства, които издават своя собствена валута, разполагат с набор от възможности, всички от които надминават силата на „финансовите играчи“.

Първо, както гъвкавите, така и фиксираните валутни режими могат да станат обект на спекулативни атаки от страната на финансови играчи, търсещи бързи печалби. В крайна сметка най-добрият начин да се стабилизира обменният курс е да се изгради устойчив растеж чрез висока заетост със стабилни цени и подходящи подобрения на производителността, дори ако по-високият растеж е съчетан с по-нисък обменен курс. Една насочена към износ стратегия с ниски заплати, от друга страна, принася в жертва независимостта на домашните политики заради обменния курс – подход, който в най-добрия случай облагодетелства малка част от населението.

Второ, съществуват многобройни средства, които една държава би могла да употреби в своя защита. Една суверенна държава винаги може да наложи контрол върху капиталовите потоци, както Исландия показа наскоро. Капиталовият контрол е поредната забранена тема за конвенционалните икономисти, които ненавиждат самата мисъл за нещо, което се меси в тъй наречения „свободен пазар“. Но причината държавите да налагат контрол, напук на обичайното противопоставяне от страна на международни организации като МВФ, е, че финансовите пазари всъщност са силно ирационални и изобщо не действат по начина, по който учебниците по икономика искат да ни втълпят.

Въпреки противоположните твърдения, правителствата налагат подобни мерки за контрол, защото те са ефективни. Има различни видове контрол, като се започне от изрични забрани и се стигне до пазарни операции, които оскъпяват презгранчините транзакции. Капиталовият контрол служи за ограничаване степента на обезценка, когато дадена валута бива атакувана от спекуланти с „горещи пари“. Когато бъде насочен срещу краткосрочни капиталови транзакции („горещи пари“), той възпира спекулативните потоци, които биха могли да разклатят обменния курс и да принудят една държава да стопи чуждовалутните си резерви. Има много примери за такива политики, които могат да намалят чужд натиск на валутния пазар.

Малайзия наложи редица контролни мерки върху изтичанията на капитал по време на Азиатската финансова криза от 1997-1999 г., които бяха съществени за поддържане на нейната валутнокурсова стабилност сред целия хаос, който бе настанал.

Когато правителствата на Чехия и Словакия решиха да изоставят краткотрайния си валутен съюз в началото на 1993 година, презграничните парични движения бяха забранени, докато се издадат новите словашки банкноти. Старите чешки банкноти бяха „облепени“ и се използваха в Словакия до август 1993 г. Капиталовият контрол бе много ефективен в предпазването на словашката банкова система.

По-наскоро Исландия също наложи капиталов контрол през 2008 г., който ограничи обезценяването на местната валута. Обикновено възражението е, че финансовите пазари винаги щели да сринат капиталовия контрол, но спекулантите отлично знаят, че такъв контрол спира тяхното вредно действие.

Защо иначе инвеститори и спекуланти биха надигали такъв вой, когато се спомене възможността за капиталов контрол?

Дори МВФ сега изказва становището, че капиталовият контрол е ефективна защита срещу краткосрочното изтичане на капитали. МВФ признава, че едностранно наложен капиталов контрол действа благотворно срещу разрушителните сили на спекулативния финансов капитал.

Докато обикновено се твърди, че налагането на такъв контрол автоматично би отрязало достъпа на страната до международните финансови пазари, вкарвайки я в стопанска самодостатъчност, опитът на различни държави, които са налагали капиталов контрол в близките години, оборва това твърдение. Фактите действително показват, че страните, които налагат ограничения върху нахлуващите капиталови потоци са се справяли по-добре от страните с отворени капиталови сметки по време на световната финансова криза.

Трето, една суверенна държава няма нужда да взима заеми, така че глобалните фианансови пазари не могат да въздействат върху капацитета на такава държава да разходва средства за добруването на своя народ.

Четвърто, докладът на ООН казва, че възходът на финансовия капитал е бил подсилен допълнително чрез налагане отвън на дневния ред за регулациите и политиките.

Неолиберализмът работи чрез държавата, не отделно от нея. Държвата може да определи условията, при които трябва да работи частният капитал.

Спомнете си, че когато Аржентина през 2001 г. обяви, че спира плащанията по дълга, тя бе заплашвана с всякакви санкции, включително никога вече да не получи достъп до глобалните финансови пазари. Но отпадането на „фиксирания“ курс на местната валута означаваше и че фискалната ѝ политика вече не е заложник на количеството щатски долари, които правителството може да натрупа.  Значеше също така, че основният лихвен процент в страната вече се определя от нейната ценатрална банка.

При разрешаването на кризата от 2001 г. правителството осъзна, че трябва да възприеме домашно насочена стратегия за растеж. Аржентина показа нещо, което световните финансови господари не искаха никой да знае. Поуката бе, че една страна с огромен външен дълг успешно може да спре плащанията и съвсем скоро да се радва на подновено благополучие, основано върху домашни стратегии за нарастване на заетостта и обхващащи по-широки слоеве социални политики, без да има нужда от някаква програма на МВФ за орязване на бюджета.

Ясният извод е, че правителствата не е необходимо да са заложници на световните финансови пазари. Може да се определи надежден път за възстановяване, който е от пряка полза за населението и предпазва най-онеправданите работници.

Превод от английски
със съкращения:  Константин Цветанов

Източник: billy blog